Някои истории са по-големи от живота.
5:31 ч. „Хората винаги го правят – използват нещо, с което да убият болката.“
5:38 ч. „Обичам те, само не се наранявай.“
6:09 ч. „Имаш чувството, че можеш да правиш всичко. Но това, което наистина трябва да направиш, е да останеш верен на себе си.“
6:34 ч. „Тя беше микс между Мерилин Монро и Мери Попинс.“
9:42 ч. „Понякога звездите някак се нареждат там горе и изведнъж всичко в живота ти „кликва“. А понякога се бориш със самата природа...“
9:51 ч. „Никога няма да усетя мириса на детето си.“
9:54 ч. „На бележките от училището му все пишеше едно и също: „Майкъл не може да се концентрира. Майкъл все мечтае. Ако продължава така, няма да постигне нищо.“ И той наистина беше мечтател. Ние просто не знаехме за какво точно мечтае.“
10:20 ч. „Понякога независимо колко любов има, това да бъдете заедно, не е правилно. Дори може да е най-грешното.“
Това не са просто цифри. Това са часовете на телефонни обаждания “in the dark of night in those small hours” Точно 8 позвънявания, 8 последни глътки въздух, 8 последни опити за победа... Преди Майкъл Хътчинс да остане на 37 завинаги. Документален не е правилния жанр за Mystify: Michael Hutchence. На около 70% от филма режисьор, оператор и сценарист може да се нарече самият той. Докосващият монтаж от кадри, заснети лично от изпълнителя или от негови познати скъсява драстично дистанцията на документалното още с първите няколко секунди. И потъваш. Мъчително и красиво с него и с музикатана INXS.
По пътя срещаш едно адски интровертно изпатило си рано, рано от живота дете, което умее да пази тайни. Натъкваш се на едно различно момче, което иска да пее и се вдъхновява от Уайлд, Буковски, Сартр и Камю. Влюбваш се идеалистично в един млад мъж, който обича твърде много, колкото да напише на жена стотици чувствени факса до другия край на света в продължение на месеци, или може би точно толкова, колкото Жан-Батист Грьонуй обича жертвите си в класиката „Парфюмът. Историята на един убиец“( приликата е може би жадувана, щом дори си купува къща в същата местност, където е живял литературния герой, засявайки отпред именно лавандула).
Притегателен мъж, който хората разкъсващо обгръщат точно както парфюмера накрая, на магическа, пагубна клада, невниквайки в истинската му мечта – да бъде артист, а не идол. Пътят свършва рано, дали заради двете големи колкото орех зони мозъчно увреждане или просто защото в борбата със света победителят е винаги различен.
"Публичният имидж на Майкъл беше на рок звезда, винаги заобиколен от разкошни жени. Но имаше много жени, с които той беше насаме по пътя си, и не винаги ставаше дума за перфектен външен вид. И не беше: „Уау, срещнах те, можем ли да си легнем възможно най-скоро?“ Той можеше да седне и да разговаря с тях за изкуство и политика до четири или пет сутринта.В крайна сметка разказах историята на Майкъл неслучайно чрез неговите приятелки и тези, с които той беше най-интимен. Те бяха хората, които го виждаха най-уязвим, с тях той се чувстваше в безопасност и свързан както от интелектуална, така и от емоционална гледна точка. Заедно четяха едни и същи книги, пътуваха, смееха се, посещаваха художествени галерии и музеи... Картината в буса по време на турнета беше друга - групичка от мъже, шегуваща се за традиционни неща. Той беше много различен от тях.“ - Ричард Лоуинстийн, 22 май 2019
"Работил съм с няколко рок звезди, включително Пийт Таунсенд, Боно и Дейвид Бауи, и всички те бяха създали собствени персонажи, за да могат да скрият истинското си аз от обществеността. Майкъл нямаше персонаж. Във филма той говори за "обличане в роля", когато нещата станат твърде големи. Но той си беше той през цялото време. Излизаше на сцената, за да играе пред публиката, която не можеше да види в тъмното, и сякаш беше под някакво магическо заклинание,Исках да направя документален филм за тази завладяваща история на рок звезда, която всъщност не беше рок звезда." - Ричард Лоуинстийн, 22 май 2019
Никога не съм се чувствала толкова близо до протагонистът в една реална, не измислена история. Близостта е допълнена и от факта, че във филма съм единствено Аз в ролята на зрителя и Той, героят. И така от началото до края. Да, появяват се и други. Да, говори се за музика, за бизнес, за всичко онова, което всеки музикален биопик по принцип предлага, но структурата на филма умело избягва шаблона. Дори разказвачите присъстват в лентата единствено с гласа си, а не с лицата си. Сцената е изцяло на Хътчинс, негова е. Дори и сега, 24 години след смъртта му.
"Има известна гръцка трагедия за Икар, който лети твърде близо до слънцето и накрая се изгаря жив. Но случаят с Майкъл не беше такъв. Той не беше звезда, която пиеше твърде много или взимаше наркотици като Ривър Феникс или караше колата си твърде бързо като Джеймс Дийн. Всъщност беше преминал този етап и си вършеше работата, а след това.... "мълнията" просто го покоси"- Ричард Лоуинстийн, 22 май 2019
Така режисьорът и приятел на Хътчинс, Ричард Лоуинстийн успява да напои на макс всички уникални, непоказвани досега кадри с благоговение, талант, чувство за несправедливост, гняв, искрена доброта, любов, изгубване, обида и смърт, извиращи от аурата на този човек, които те обливат като изцеждаща вълна, докато гледаш. Да живеят оксимороните! И най-вече не се е опитал да обобщи една житейска история, а да я представи – в нейната комплексност и нееднозначност.
"Този филм е по-скоро за характера му, такъв какъвто беше, отколкото за музиката и онези 100 000 души на стадион Уембли през 91-ва. Това е разликата от всичко останали подобни проекти." - Ричард Лоуинстийн, 22 май 2019
"Създаването на този филм беше изключително загадъчно преживяване ("mystifying experience"). Започнахме го преди девет години и по това време си мислех, че го познавам. Срещнах го, бях негов приятел, режисирах видеоклиповете му и филм с него, но когато погледнах назад към времето, разбрах, че нямам представа кой беше той. Започнах да се питам: „Кой, по дяволите, беше той?“ И тогава започнахме да сглобяваме пъзела, казвайки си: „Ето едно липсващо парче и ето още едно липсващо парче.“ И когато всички липсващи парчета бяха намерени и събрани, чак тогава можех да заява по-спокойно: „Сега наистина чувствам, че го познавам.“ - Ричард Лоуинстийн, 22 май 2019
Ако очакваш да видиш в този час и половина едно клише за възходът и падението на една рок звезда, влязла в ролята на обикновен анахронизъм от 80-те, неиздържала на славата... си в грешка. Самият Лоуинстийн изтъква, че точно това е бил един от основните замисли на проекта, а именно да заяви красноречиво, че причините за сложното съществуване и трагичния край не са просто ментални, а и медицински. И въпреки това чак сега, благодарение на филма, проумях защо наричат смъртта му „най-голямата мистерия в историята на рока“. Защото ми се струва, че най-гигантската несправедливост към Хътчинс освен това да бъде забравен, разбира се, е да бъде опростен и разгадан. И не трябва.
Можеш да гледаш "Mystify: Michael Hutchense" онлайн ТУК
Снимки: www.imdb.com
Comments