Не се сещам да съм гледала друг филм, в продължение на който толкова много да ми се е искало да грабна четките и боите и да започна да рисувам. Oсвен може би Barry Lyndon на Кубрик, но действието в него беше толкова мудно, скучновато и предвидимо, че някак желанието ми се потушаваше дори и на яките кинематографични гледки, излезли сякаш от четката на Веласкес. Но с творчеството на Кубрик съм в разклатени отношения така или иначе. Да ми се прииска да рисувам – това е усещане, което при мен идва рядко и повечето пъти е мигновено влечение, въпреки художествения background , който е отделна тема. Затова пък по време на Il deserto rosso, то се настани плътно за 2 часа и остана в мен, потушавайки съня ми с дни. Това е филм, който ме накара да се почувствам част от филмовата действителност за този кратък отрязък от време, вместо да остана просто свидетел на една история. При това без ефекти, без почти никаква музика, без много думи, но с много потулени цветове и потъпкана чувственост.
Като картина с маслени бои...с всички възможни опушени тонове...като едно вихрушно омесване на всякакво сиво, всякакво зелено, всякаква охра и кафяво, погълнати от тонове бяло и разляти с мека плоска четка. Многократно ми се приискваше да спра кадъра, да натисна пауза, за да запаметя по-добре многобройните сцени като платна. Представях си ги малък формат, но много на брой. Всичките с експериментаторски подбрана перспектива, детайли и дълбочина. На моменти имах чувството, че не гледам филм, а просто сънувам, потопена в някоя меланхолична депресарска импресионистична творба на неизвестен художник. Не някой си ала Търнар, а някой дребен, рисуващ в тъмнина. Може би някой от работниците в изобразените заводи, нереализирал страстта си, заради принудата да изхранва себе си и семейството си, пътувайки от град на град, от завод на завод, от кораб на кораб. Защо работник ли? Защото сякаш само човек, който живее в тази среда ще може да я пресъздаде толкова реално, толкова въздействащо, толкова сиво. Архитектурните пейзажи и геометрични визии във филмите на Антониони са си негова запазена марка, но не мисля, че съм гледала „по-размазан“ негов филм от Il deserto rosso. Тук дори уж правите бетонни стени на екстериора изглеждат размити от потупващите движения на напоената с бозава боя сценографска четка. Интериорните пространства са изпълнени със сводести тавани и арки, и дори стерилно минималистичния дом на главните герои е студено допълнение на този матов, потънал в сивееща мъгла и прах свят, гледан сякаш през мръсно нечистено от години стъкло.
О, да, мъгла, прах и мръсотия... Още от първите минути когато облакът от пара и пращящ индустриален тътен буквално запълва екрана, скрива и героите, скрива и сградите, скрива всичко, та чак до последните секунди, в които остават само те – димящите, спускащи токсична пелерина над града заводски комини. Интересното е, че колкото повече филмът напредваше и опознавах героите, ми се струваше, че размерите и наситеността на мъглата, прахът и мръсотията вътре в тях самите задминават тази в производствения пейзаж. Отровата, идваща отвътре, кара тази отвън да изглежда по-поправима.
Тази мисъл се разгърна изцяло в сцените в малката крайморска барака. Толкова малко пространство, толкова много хора, толкова много самота. Всяка различна и контрастираща със сивата си отчужденост на ярките, но все пак леко опушени керемидено червени стени. Не, не...наистина бях на милиминки да взема боите и просто да започна...каквото виждам...да го възпроизведа, да го повторя, но и през моите очи, за да добавя и споделя и от моята самота. Но не мръднах, продължих да гледам. Филмите на Антониони ми носят сковаващо вълнение. Цялата т.нар. негова "трилогия на отчуждеността", включваща лентите L’Avventura, La Notte и L’Eclisse навява същото.
Всяко движение на актьорите в тази сцена изглеждаше толкова естествено и същевременно ефектът от него толкова ненормално перфектен и допълващ историята и атмосферата, че ме остави с впечатлението за точно обратното - за една неестественост, нагласеност. И може би точно в това е идеята – да почувстваш неудобството, което всички присъстващи излъчват отвъд усмивките и докосванията си. Уж хора успели с професия и положение в обществото, с работа и добри доходи са се заврели в тази малка порутена барака, свалили са си високите обувки и скъпите палта, ядат обикновени пъдпъдъчени яйца като афродизиак, за да почувстват забравена възбуденост от живота, готови са дори да изгорят дървените стени с надеждата да стоплят, но не тялото, а душата си, говорят с бликаща незаинтересованост и въпреки това тътнещ копнеж да се почувстват значими, цели, удовлетворени – нещо, което въпреки всичко сякаш никой от тях не притежава. Една от най-красиво заснетите тъжни сцени, които съм гледала някога.
Джулиана: Как да използвам очите си? Какво да гледам? Корадо:Ти питаш „какво да гледам“, а аз питам „как да живея“. Едно и също е.
Каква огромна буца от обърканост и безнадеждност може да създаде у човека уж онова, което би трябвало да се случва и да го има, за да освободи човека от същата тази обърканост и безнадеждност. Говоря, разбира се, за една от топ темите на филма- бурната индустриализация, напредването на науката и масовото производство. Четох, че самият Антониони някъде си казал: "Ние сме обсебени от култура, която не е напреднала като науката" Но науката променя света, променя и хората. Може би карайки ги прекалено много да заприличат на продуктите, които произвеждат – да се превърнат в неодушевени. Може би затова в толкова много от сцените картината видимо и ясно мени фокуса си – ту човешките лица и фигури са трънливо ясни и на преден план, ту предметите около тях, докато хората остават размазани, нефокусирани. С подобни филмови секунди режисьора все едно изобразяваше погледа на героите и начина, по който те виждат света или по-скоро неспособността им наистина да видят света, да се свържат с него насред тази бетонна производствена пушеща реалност, да намерят новите си идеали, щом усещат, че старите вече не са валидни... Тази наситеност на революционни възможности, прииждащи от индустриалното развитие, дефакто ражда друг вид невъзможност – да намериш стойностното за теб сред многото, да откриеш смисъла да бъдеш и изобщо желанието да го търсиш.
Микеланджело поставя в тази безнадеждност една изненадваща любовна искра, която се появява подплатена от споделяното безпътие и кой знае... от някаква последна надежда и вик за помощ на фона на поетичната индустриална картина(О, да, защото италианецът може да накара дори прахта и петрола да изглежда поетично, повярвай ми). Казват, че любовта и любовните триъгълници на Антониони са изключително специфични и далеч от това, с което зрителя е свикнал. Любовта в неговите филми стои едва ли не на ръба на интимната кулминация, нито по-назад, нито целувка напред. И накрая излиза, че нито единия, нито другия е задоволен – че те не могат да си помогнат дори да се обичат. Имам усещането, че той е един от малкото филмови творци, чиито филми се осмеляват да заявят, че любовта не е достатъчна. Хах... че тя може да е достатъчна, ако човек съумее да я понесе. В историите му тя изглежда по-скоро като поредния елемент от цялото – да силен мощен елемент, предизвикващ издигания и падения, но който не е задължително да води човека към истината. А това на фона на цялата плеяда от филмови примери в историята на киното, които представят точно обратното, ме кара да симпатизирам на визията на Антониони дори и да не я разбирам напълно.
- Мамо, колко прави едно плюс едно? - Как колко? Две, разбира се, ти знаеш. - Не, не е вярно. Виж...
Начинът, по който малкото момченце доказва тезата си е покъртителен. А символиката на диалога разчлених в съзнанието си като намек за идеята за семейството и изобщо за съжителството с някой, при което двама души се събират, сливат ежедневията си и създават едно цяло – едно семейство. „Да откриеш половинката си“, „допълването на противоположности" и бля -бля... добре познатите баналности. Но нали уж във всяка една такава все трябва да има някаква универсална истина, за да се наричат такива. Е, колко прави едно плюс едно тогава? Две ли наистина? Ако е две, защо е две? Нали и едното „едно“ и другото „едно“ отиват на едно място, нали са събират и се сливат? Филмът повдига вечни „любовно-житейски“ въпроси: Доколко е възможно човек наистина да се свърже с другия до него? Как запазваш себе си, докато се опитваш да бъдеш с другия? Как разбираш, че другият е човекът за теб?
Телата са разделени. Ако ме ощипете, вас няма да ви заболи.
Антониони намеква за обречеността на човека да търси контакта с другите, въпреки че дълбоко в себе си знае, че никога няма да ги достигне наистина. По този начин мислите и поведението на уж болната Джулиана започват да се изкристализират като трезви, като мъчително здрави. Болната е права. Всички са болни. И всички са сами.
Цветен апотеоз на тази сентенция е розовият цвят, който се прокрадва измежду сцените като деликатен лайт мотив. Макар в заглавието да е упоменат червеният цвят, за мен неговата тонална разновидност – розовото – присъства по-мощно в лентата. То е ту разфокусирано петно на преден план, ту цъфнал розов храст, виждаш се през отворена входна врата, ту безлюден пясъчен залив с розовеещи скали като мираж в пустиня. Но тези негови форми са слаби, нежно поднесени, розовото в тях е все още бледо. Докато към края на филма в сцените в хотелската стая например, през кризисния поглед на Джулиана, розовото започна да се насища, да придобива лилави отенъци, блещукащи като цветни витрашни отблясъци по стените, може би предизвикани от душевния катарзис на героинията. И бам – накрая покрива всичко. Този момент ми се стори като символично набъбване на безнадеждността в съзнанието на героинята. Но същевременно розовият цвят сякаш не е направен за тази емоционална тоналност. Кой би се сетил да свърже розовото с депресия, с безпътие? Та нали уж живота става по-хубав, като го гледаш през розови очила. И тук Антониони ме провокира – да погледна розовото като лъч надежда, че „всички отново може да запее“ или като напомняне, че цветът няма значение, че и розовото може да напоява с тъга. Лицата на героите също носят розов оттенък, скрит измежду наслоената боя по страните им, която ги прави на места да изглеждат като стъклени, като кукленски, но не барби стайл, а хюмън стайл. С очи и мълчание, изписани на тях, които казват повече, отколкото изреченото, които нямат нужда от речта.
Говорейки си за лица няма как да не спомена главните актьори, но на пук на традицията, започвам от мъжа. Дъмбълдор във филм на Антониони!!!??? Дъмбълдор като млад!!! Дъмбълдор с жена!!! Прости ми невежото емоционално залитане в пълен контраст с дървеното философстване по-горе, но детето-върл-хари-потъровски-фен в мен буквално клатеше глава, отказвайки да повярва, че този левент с давидовски нос и чело, сламено руса права коса и кафяв костюм, правещ телосложението му да изглежда още по-гигантско е ...Ричард Харис. Знаеш го, онзи с огромната брада, сбръчканото топло лице и очилата с полумесец от първите два филма от поредицата. Най- добрият Дъмбълдор, който малко рязката и някак по-грубовата игра на Michael Gambon така и не успя да замести подобаващо от третата част нататък. Ок, дишай. Той е. Факт е. Move on. Може би повторението на името "Дъмбълдор“ се конкурира единствено с думата „безнадеждност“ в този текст.
И разбира се, водещото стъклено лице на Моника Вити. Не съм си представяла колко красива може да изглежда една неспасяемо болна жена. Въпреки че, не ме карай да дефинирам „болна“, ще се справя само с „неспасяемо“. Божествените устни и очи, изваяната фигура, косата, която дори разрошена пак беше невероятна, правеха болнавите , неконтролирани и несинхронизирани движения да изглеждат не просто далеч от уродливи, но направо красиви. Може би още един похват на режисьора да накара зрителя да се запита – болна ли е тази жена? Ако да - от какво е болна? Не сме ли болни всички?
А да. Аз бях болна. Но не трябва да мисля за това. Тоест...аз трябва да мисля, че всичко, което ми се случва ... това е моят живот. Това е.
В съзнанието ми се е запечала една реплика на Милош Форман в документалния филм за заснемането на „Амадеус“: „Не ми пука за какво точно е филма. Той ме вълнува, кара ме да мисля, да се смея, да поплача малко...За каквото мислите, че е, за това е филма.“ Мисля си, че това е един от начините да разбереш кога един филм е наистина стойностен за теб, полезен да го нарека дори... Няма значение точно как го гледаш, точно какво разбираш от него, стига да предизвиква тези четири неща у теб. Il deserto rosso е такъв филм за мен.
Kommentare