История за лична ежедневна трагедия с масов вечен характер.
“It’s so Hubbel!“
Помниш ли онзи епизод на Sex and the city, когато Кари се чудеше дали да отиде на годежното парти на Mr. Big и новата му, когато изведнъж като разпалени тийн фенки с момичетата започнаха да сравняват ситуацията с историята в някой си филм с Барбара Стрейзънд и Робърт Хъбъл Редфорд. “It’s so Hubbel!” кикотиха се и поръчваха поредните маргарити... По това време нямах никаква идея за кой филм става въпрос и единственото, с което можех да свържа името Хъбъл, беше космическият телескоп, което ми се струваше супер странен избор за сравнение в ситуацията дори и от нюйоркска поредица, бълващата подобни заобиколни оригиналности. До момента, в който не изгледах коментирания филм, сцената си остана просто ентусиазираната филмова препратка, която все пак накрая даде сили на Кари да попита Big “Защо другата, а не нея”... И дотам. Гледах The Way We Were преди около 3 години, по време на онези тематични периоди, в които те обсебва едно име било то на актьор, режисьор, изпълнител (в случая беше Редфорд...) и решаваш, че трябва да изгледаш абсолютно всичко с негово участие, до което можеш да се докопаш, докато ти втръсне. Разбира се, като премине треската се чувстваш леко нелепо и срамно... Но и това минава. Оттогава The way we were е в листата ми филмови истории, към които се връщаш пак и пак, лесно и пожелателно, а Робърд Редфорд винаги ще си остане на първо място Хъбъл и чак след това Sundance Kid, Johnny Hooker, Gatsby, Denys и Jack Weil.
“Hubbell: Katy, you expect so much. Katy: Oh, but look what I’ve got.“
Това е разликата за която Кари говори в избора на Mr. Big между...
както го синтезират в сериала. Разликата между това просто да искаш и това да изискваш, защото знаеш, че можеш да дадеш толкова и още толкова отгоре в замяна. Иде ми да си направя значка с този цитат и да я нося и посочвам безмълвно всеки път щом баба ми ми намекне защо все още не съм се обвързала с някого. Извън личния ми ракурс и този на сериала, споменатата тема е само малка частица от цялата тематична съвкупност, която филмът предлага за 1 час и 53 мин.
Това е филм, който просто е създаден, за да остане.
Дааа, не блести с оригинална история - напротив борави със завидно количество класически типажи и проблематики. Не може да се похвали с никакви кой знае какви кинематографични качества невиждани за американското кино през 70-те, нито пък се явява първа голяма изява на бъдеща звезда ( и Редфорд и Стрейзънд вече са били популярни лица по това време). Защо тогава ми се коментира разпалено? Именно заради това - просто е направен, за да се припознаеш в сюжета и така да го заобичаш. Това е моята предпочитана осъвременена (за времето си) версия на Casablanca - с по-реално изглеждащи герои и сюжет и не чак толкова набиващо се декламирани клишета. Филм, на който можеш да простиш всичко, защото вътрешно си знаеш, че такива филми трябва да се появяват от време на време. Светът винаги ще има нужда от един The Way We Were, за да актуализира романтичното успокоение, че колкото и да е кофти може от време на време и да е хубаво, нали?!
Мъжете смело биха приобщили лентата в графата от т.нар. „женски филми“. Макар от подобни категоризации да ми се приисква да бутна, ей така, малко по-силничко, леко злобничко, със свити устни.... всеки, който ги използва, неминуемо е, че сюжетът би се понравил повече на женската половина от зрителите. Но логиката е ясна. Протагонистът е жена, зрителите проследяват основно нейните емоционални вълнения и развитие през показания отрязък от време. Но отъждествяването с героинята на Стрейзънд може да се разгърни отвъд пола изключително лесно. Кейти е събирателен образ на всички онези, които някога са се питали:
Защо по дяволите все не е достатъчно, въпреки, че работя 5 пъти повече от всички останали?
Защо хората ме осъждат, че приемам нещата твърде сериозно, когато те наистина са и няма място за простотии?
Защо при другите е толкова лесно, а при мен - толкова сложно?
Защо никога няма да имам това, което наистина искам и няма да бъда, човекът, който наистина искам да бъда?
ОК, де….Или поне аз си задавам тези въпроси, откакто се помня.
Тя си ти всеки път щом защитаваш принципите си шумно и дори се надсмиваш на чуждите такива с цел да убедиш допълнително себе си колко си на прав път, а другите грешат, след което се прибираш вкъщи и осъзнаваш, че дефакто в това няма никакъв смисъл! Кейти е универсален шаблон, дори да го играе “различната”. Герои като нея са в основата на масовия успех на филмите на Полък поне от това, което съм гледала от него до момента. Те събират универсални типажи, облечени в необикновена обвивка. Мислиш си, че гледаш нещо различно, след което минава време, замисляш се и осъзнаваш, че всъщност ти харесва, защото е супер близко до теб, до всички. And he got me...again! Предпочитам увереността на Кейти, изградена от адски много труд и падения, вместо напудреното самочувствие на “успялата” маса, ръководена от вървежното. Но хайде да си признаем задружно - честният подход особено красиво пресъздаден на екрана,се осъществява много по-трудоемко, отколкото в реалния живот. Когато ме виждаше, че се затруднявам да балансирам везните, майка ми от малка все ми подмяташе: “Има моменти, в които е добре да се изхитриш малко, да помислиш първо за себе си”. Е, и това не е лесно и образът на Кейти е олицетворение на тази трудност. Тя е белязана да преследва вътрешно изградения си утопичен идеал и принципи и същевременно именно те да я делят от онова, което наистина иска - да бъде с човека, когото обича, без да се налага да загуби себе си по пътя. За мен Хъбъл е абсолютен нейн близнак, но... с никакви визуални дефекти, без крив стърчащ нос, със секси военна униформа, но още по-важното - облечен в "общоприетото". Тя не иска да се "облича" така и всеки опит е пагубен (милата, дори с косата не и се получи - не издържа и накрая пак я пусна на свобода). Той отдавна е направил саможертвата си, предал е себе си, намерил е лъжовната, но толкова удобна утеха да бъдеш друг, само и само да не си сам, че...всеки опит да се освободи му се вижда твърде безсмислен.
Тази така неразрешима още от самото начало "идилия" се допълва безупречно от невероятната игра на Стрезънд и Редфорд, които дефакто изнасят целия филм на гърба си. Тук второстепенните герои са толкова малко и толкова незначителни, че ми се стори, че някак се сливат с фона. Дори музикалната тема във филма няма беквокали, засилвайки усещането за концентрирана вглъбеност в женския персонаж. Но за музиката отделно. Химията между двамата е очевидна и яко някой ми каже обратното съм готова да споря до степен “К-к-к-кейти”. Интересно е, че Редфорд е отказвал ролята не веднъж, но накрая все пак се е предал, дори поемайки риска да акомпанира на Барбара, която до момента е изпъквала предимно с певческите си изяви. Ролята му се е струвала прекалено плоска, сравнение с по-задълбочения женски образ. Но пък видиш ли, Хъбъл до голяма степен бил в подобна ситуация като Редфорд в онзи момент от кариерата му - вече известен и вече с етикет на звезден сексимвол (да се изприщиш от тази дума). Или както красивият спортист в какъвто го виждаме в началото на филма казва “всичко идва прекалено лесно за него”.
Освен с музикалната супер сладникава ( достатъчно описателна, за да придобиеш опростена представа за главните герои) ретроспекция, началото на филма се бележи и от една перфектно въвеждаща сцена - речта на Кейти пред състудентите ѝ.
Преспокойно този отрязък може да се превърне в супер гид за успешна презентация. Според мен всеки уважаван себе си public presentation couach трябва да я включи като сдъвкано показно в програмката за следващата си лекция. Моментът е и своеобразно начало на специфичния ton of voice на историята. Микрофонът на колежанската трибуна се изключва на 2 пъти и това прави изречените думи по-интимни – отправени единствено за гледащия. Изведнъж отново се чува ехтенето на фразите и веднага се връщаш обратно в парка с многолюдната студентска тълпа, слушайки гръмко за световния мир. Тези звукови вълни са и емоционални такива и продължават до самия край в синхрон с виещия се ту със заглъхвания, ту с епични висоти до безкрай глас на Стрейзънд. Дори самата Кейти намеква за това, докато убеждава Хъбъл да продължат заедно –
„Sure, I make waves...“
Може би ,защото аз самата съм swing-mood човек 24/7, тези неравности ми допадат и доближават случващото се до моята реалност.
Hubbell: I don't know how you do it. Katy: And I how you can't.
Разменните реплики по-горе са с политически ракурс, но със сигурност смислено го задминават. Точно както и разновидностите на противопоставянията във филма, които ту са в отлив, ту са в прилив като океанските вълни, покрай които героите приказно се гонят и падат замечтано на пясъка. Противоположности на различното и познатото, на мислещите и раята, на миналото и настояще, на активистите и онези, които просто следват отъпканите пътища, на тези, които се отдават на емоциите си и на тези, които ги претъпяват, защото не могат да ги понесат, на къдравата коса на Кейти и нейния ironed вариант. И ...ето ти още една причина да ми харесва. Къде няма противопоставяния - от това дали да избереш тази или другата марка кафе до това дали да простиш или да таиш...? Това е тема, която премлясваш като американска дъвка всекидневно, водейки спор най-вече със себе си.
Вярвам в изкрещеното от Кейти “People are their principles”, но и постоянно ми се иска да счупя нещо, точно като Хъбъл, всеки път щом се разочаровам от неспасяемата система, в което всичко е оплетено и която кара хората да пренебрегват себе си и вярванията си, за да оцелеят и което на свой ред ме кара да се разочаровам от тях отново и отново дори да са “моите хора”. Затова гледайки The way we were, го възприемам многослойно: правото на свобода в един несвободен свят, политическото управление и пропаганда във филмовата индустрия не само през 70-те, а изобщо, разбира се, личната семейна история на двама млади хора, които са се намерили трудно, но при които съжителството се оказва още по-трудно, докато накрая всичко не опре до тривиалния проблем в това някакси да оцелееш като Аристотелско обществено животно, да търсиш начин да запазиш, колкото се може повече от себе си, докато обществото ти налага да се изгубиш, в името на това да се впишеш. И..."последният да затвори вратата". Ок, нека опростя в стил Sex&The City - страхът да бъдеш и да не си сам. Затова Кейти звъни през плач посред нощ на мъжът, с когото току-що се е сбогувала, търсейки просто някой, с когото да сподели колко и е трудно.
Това е история за лична трагедия с масов характер.
В The way we were като в почти всеки филм съдържа и неща, които ми се искаше да бяха пропуснати или променени. Ще спомена само един бъг, на първо четене комично нищожен, но уви супер натрапчив за погледа ми. Имам приятелка, която има фобия от дъвки – да ги дъвче, да ги пипа, да ги намира на странни места... За хора с подобни усещания, някои сцени в този филм ще са леееееко неприятни. До толкова, че дори аз, имунизираната към дъвчащите гуми с ментов вкус преглъщам странно, докато ги гледам и дори секси погледа на Редфорд не може да ме разсее от мляскането му. И през цялото време се питаш "Защо с остворена уста, защо...?"
Но по-култовото: The way we were съдържа сцена в моя личен
ТОП 5 НЕСЛУЧИЛИ СЕ ЛЮБОВНИ СЦЕНИ
О, да, има доста такива, като се замисли човек, в които неслучването е по-вълнуващо от предполагаемото случване. Признавам, този момент е любимият ми в целия филм, изпреварвайки дори и последната сцена, която с годините се е превърнала в негова визитна картичка. От детайли няма нужда, просто трябва да се гледа. А начинът, по който Барбара Стрейзънд играе в конкретно този момент, е най-доброто, което съм виждала от нея на екран.
Говорейки за нея, неминуемо трябва да започна да говоря и за музиката във филма, защото е трудно да разделя нея от гласа ѝ, щом той е част от звуковото оформление на почти всяка втора сцена от филма. Дори и без допълващ глас, soundtrack-ът се явява третата главна роля в сюжета. Струва ми се неслучайно Полък избира да пусне оригиналната песен от филма от-до още в началния монтаж с надписи и да завърши с нея с финалните такива. Не бих казала, че този глас (и нос) някога ми е бил любим, но тази песен мога да слушам нон-стоп във всякакво изпълнение. Това е балада, която Beyonce би изпяла, ако беше изгряла през 70-те, като ретро вариант на Listen с малко по-разтегнати фрази, на които завиждаш на техниките за поемане на въздух. Сравнението не е толкова имагинерно, имайки на предвид, че именно поп дивата беше избрана да изпълни песента по време на награждаването на Стрейзънд от Kennedy Center Honors през 2008.
Оригиналната песен от саундтрака е музикален синтез на историята с присъщите както за структурата на филма, така и за музиката evergreen характеристики.
Критиците реагират на филма обяснимо сдържано, но публиката го издига на пиедестал. Класическа комбинация. И до днес лентата оглавява класации за Best Romantic Movies of all time, тиражирайки го като любовно клише от старите ленти. Да, филмът би паснал чудесно на един филмов уикенд маратон заедно с Out of Africa и Casablanca + чаша винце и руло тоалетна хартия. Но ми се иска да вярвам, че това не е единственото му зрителско предопределение. Или поне не е за мен.
Що се отнася до the Director...Може да се каже, че обичам стила на Полък. Може би, защото неговите филми ми дават достатъчно поле за размисъл, без да ме карат да се чувствам тъпа и една някак по-интелигентно поднесена романтика без прекалена захаросаност. В тях има редица дадени като на тепсия изводни сентенции, но и толкова други загатнати подводни камъни, които те мотивират да разнищваш още по-дълбоко и по-дълбоко, като междувременно гледаш красиви актьори и гледки. The way we were e деветият му пълнометражен филм и трета колаборация с Редфорд. Тандем - фаворит с плодородна челяд - Out of Africa(1985), Havana (1990),Three Days of the Condor(1975),This Property Is Condemned(1966). Има няколко негови заглавия (било в ролята на режисьор или продуцент), които ме очакват в секцията ЗА ГЛЕДАНЕ - The Firm (1993) , The Yakuza (1974) и Iris (2001) Дотогава превъртам познатите пак и пак и пак...и въздишам(без дъвка).
Comments